Станев Александър. Рисуването

София: Наука и изкуство, 1992. — 294 с.Вечното в рисунката. Следата на белия лист, образът, превърнал се в еквивалент на човешката мисъл, създал свой свят, част от света, понесла душата на художника, кара зрителя да затаява дъх, да тръпне като пред създаването на нов живот. Всичко това обгражда като мистика всяка рисунка-живот, кара ни да се смеем, да плачем, да се замисляме или да останем безразлични, подозрителни, но никога безучастни пред надраскания лист хартия. Белият лист и черната следа - недовършена мисъл, недоизказана болка, недопята песен, - поднесла великото тайнство на този, който наведе над нея трепетна душа. Тя става негов спътник, негов пещерен огън, пазена със същото езическо чувство на нещо, изпратено ни от най-съкровената част от душата на художника да ни съгрява, да ни прави съпричастни с творческия огън, горди от познанието на съществуването й. Колкото по-често се вълнуваме от съприкосновението с интимния свят на художника, толкова пъти над света ще се разнесат нежните звуци на многострунната песен, изпълнена на един бял лист с черна следа. Творческото начало, така дълбоко навлязло в живота и духовна-та същност на нашия народ с първото привеждане над плуга, оставящ диря на надеждата, е превръщало нивите в удивителни творби на неговия труд. Затова българинът, изправен пред рисунките на художниците, вижда нещо познато, нещо изстрадано, нещо близко, нещо, което има дъх на чернозем, на хляб, на живот. Обаян от това тайнство, той започва да ходи от рисунка на рисунка така, както би ходил от нива на нива, и като стопанин да казва: "От тази нива ще се роди хубав хляб, тази трябва да се оплеви, защото хлябът няма да бъде вкусен, а от тази хляб не чакай!" Нарисуваните хора той нарича с имената на своите роднини и познати. Пейзажите сравнява със своето село, със своя град, къщите и улиците - с тази къща, от която е излязъл с комат хляб и е тръгвал по улиците, където всеки ъгъл крие тайнството на порастването и съзряването на неговата душа. Съзира из тях знамена, коне, пламъци на революции и тежки кораби с плод, предназначени за още по-тежки сватби. Човешкото у човека. Началото на началата - връзката между тях е Рисунката, която изминава обратния път до човека, облагородява го и отново поема пътя към нетленното, кръговрата на живота. Рисунката ще съществува, ще тържествува, нас няма да ни има, а тя ще продължава да върши своята работа, ще ражда плод при съприкосновението на погледите на нови и нови поколения, които ше виждат нас, художниците, превърнали се в Рисунки.